Авторското четене на Благовеста Пугьова от проекта "Поети в кадър" беше дългоочаквано и премина с голям успех. Поради многото си ангажименти Благовеста не можа да ни даде интервю преди самото събитие, затова сега й задаваме няколко въпросa, а специално за приятелите на
Читалище.то тя сподели и две прекрасни свои творби.
Благовеста Пугьова е родена през 1987 г. Завършва финанси в София и данъчно право в Лондон. Oсновател e на инициативата „Подарете книга”, която в момента е една от най-големите мрежи от доброволци в страната с над 150 участници всеки месец. Поезията й е публикувана в различни интернет и печатни издания. Първата й стихосбирка "Утре в десет на Луната" (ИК Жанет 45) излиза през декември 2014 г.
Какво ти дава писането, което четенето не може?
И четенето, и писането дават споделяне на една емоция, разликата е само от коя страна си. Когато емоцията я има и у двете страни, т. е. има разбиране, припознаване, тогава усещаш, че тече нещо между теб и автора – вода, електричество, енергия – някой ден някой учен ще определи точно какво е то... и тогава вече няма значение от коя страна си.
Кога започна да пишеш?
Пиша нескопосани дестки стихчета от втори-трети клас. Даже наскоро си намерих една стара тетрадка със стихотворения. Имаше неща за теленцето, което ни се е родило, и за деня на бащата – че трябва да има ден на бащата, все пак той изкарва пари за храната, и той трябва да бъде 17 април, защото тогава моят баща се е родил, и т. н. и т. н. :)
Кои са любимите ти поети?
Константин Павлов е на първо място. Не че има нужда от обяснение, но смелостта при него я има не само в писането, а образите на фантазията му са филми. Много от поетите са смели хора в живота, бих казала всички истински поети, но при него някак е скорошно и много близко до нас, та дори и до днес.
Коя е книгата, която препрочиташ?
Мисля, че най-много съм препрочитала поезията на Константин Павлов, или поне в последната година най-много чета нея... а и всяка книга с поезия, която харесвам препрочитам много пъти. Не е вярно, че книгите с поезия се четат бързо – четат се бавно, за да разбереш каква е, и след това се препрочитат в моменти, когато имаш нужда точно от тази книга.
Какво искаш да оставиш след себе си?
Нищо няма да остане след мен. Колкото и да се опитва човек да остави нещо, най-вероятно след 200 години никой няма да ни помни. И все пак за времето, в което съм тук, искам да съм добър и щастлив човек, да помагам, когато мога, както се опитвам да правя чрез „Подарете книга”, и да вземам каквото мога от живота.
„Поети в кадър“ за теб е?
Среща с прекрасни хора. Роби е избрал все хора със смелост и талант, чест е за мен, че съм сред тях.
Какво ти дава срещата с публиката?
Прекрачвам свои си граници. Аз всъщност съм доста затворен човек, асоциален, малко аутист. Лесно е да разкриваш себе си пред един лист, много по-силно е да се разкриеш пред непознати хора. И все пак смятам, че поезията трябва да се чете насаме, слушането сред публика разсейва, поне в днешно време, когато хората са заети и концентрацията се получава най-лесно, когато си сам.
ЖЕНАТА С ТРИТЕ СЪРЦА
Тя трепереше само отвътре,
далака, стомаха, белите дробове,
отвън не й личеше, беше от онези жени,
на които устните не потрепват, когато
крещят, и звук не издават, когато плачат.
Вечер отключваше входната врата
и усещаше треперенето. Пом-пом!
Кръвта се насъбираше някъде там,
туптеше. Пом-пом! Обичаше да казва,
че не се умира от това, не отиде на лекар –
имаше да върши по-важни неща.
Една вечер отключи, затвори отвътре,
не успя да заключи повече, падна на пода.
След много дни лекарите казаха,
че имала три сърца – едно под далака,
едно над стомаха, и онова при дробовете.
„Какви ти три сърца – каза охраната на блока –
тя все бързаше нанякъде, та тя дали едно е имала?”
Чудите се дали е умряла, или не?
Че какво значение има освен за любопитните очи
на охраната в блока и на съседите.
А от тях никой не разбра, че всяка вечер
тя оставаше сама, за да пише писма
на самотни непознати хора, само това.
И всичките си пари харчеше за пощенски марки
до Боливия, Алжир, Лесото и така нататък.
Защото трите й сърца не й даваха
да остави някой друг да носи
такава самота като нейната.
Чудите се дали е умряла, дали не? Дали.
Дано не е. Дано не е. Защото когато
и аз остана сама, ще чакам някакво писмо,
просто някой да ме пита вечер как съм.
А охраната на блока все едно си говори –
„Какви ти три сърца?! Тя беше просто
една самотна жена.”
В Боливия, Алжир, Лесото и така нататък
днес е ден на траур.
РОЗИ
Красивата стара жена пак е навън,
виждам я от прозореца,
боса стъпва по снега на двора,
с дълга бяла коса като него,
малките й голи крака стават сини
като синята й нощница от коприна,
прикрита с палто отгоре, пак търси рози.
- Но госпожо декември е и рози няма,
недейте, не стойте на студено.
- Ах, дете, не ме учи, не знаеш нищо,
не си виждала рози в снега, защото не си ги търсила.
И не знам дали тя намери рози
във някоя от тези декемврийски сутрини,
но сега, след толкова десетилетия,
и аз излизам сутринта да търся рози,
и понякога забравям да си сложа обувки,
защото ми е по-важно да намеря роза,
отколкото ме е страх да умра.
